Докосване до Хималаите: Двадесет дни от моя живот

Добре е човек да има мечти. Още по-добре е, когато тези мечти се сбъдват. Предполагам това е, което осмисля живота ни. През последните двадесет дни аз имах щастието да вървя (не карах колело) и да мисля една от мечтите си - Еверест. За мнозина сигурно това е тривиално или безсмислено, но лично за мен то има дълбок смисъл и съдържание. Бях на пет и си спомням достатъчно ясно как говорителката по телевизията съобщи, че Христо Проданов е достигнал най-високия връх на планетата. Сам и без кислород, но е изпаднал в критично състояние и не е ясно, дали ще успее да слезе... Странно е как може такава новина да се запечата в съзнанието на едно петгодишно дете, но това е факт и не е изключено това да е една от причините животът ми да се свърже така силно с планините и търсенето на нови хоризонти.

 

 

По-късно научих повече за тази планина - разбрах, че е най-високата, че там трудно се диша, че много хора свързват живота си с нея, а и не малко дръзнали да "премерят" сили са останали завинаги по склоновете ѝ. Научих за Мелъри и Ъруин, за Ерик Шиптън, за Хилари и Норгей, за Бонингтън, Меснер и още куп други, които са оставили нещо от себе си (или себе си) в името на откривателството, постижението и себедоказването.

 

И ето сега, 30 години по-късно, аз имам щастието да се докосна до голямата планина, да видя с очите си, да вдишам с гърдите и да чуя с ушите си това, за което съм чел, слушал и гледал.

Колелата ни остават в Катманду. В крайна сметка се оказва, че е безсмислено (и забранено) да се кара колело в района на Еверест. Очевидно ще се движим по най-естествения и присъщ на човека начин, т.е. пеш. Пътуването започва по тъмно. В 6 сме на "автогарата". Почти няма светлина, но навсякъде щъкат хора, тлеят някакви огньове, търговци продават кой каквото има, а продавачът на гишето ни казва, че този ден автобус за Бандар (село по маршрута за Еверест) няма да има... Показваме му билетите и след кратко замисляне, той ни препраща към едно от возилата. А возилото е класика - "Тата" с неограничен капацитет и товароносимост. Вътре сме. Имаме места, седим и сме в едно особено състояние, породено от очакваното 10 часово пътуване. В крайна сметка се движим. Часовете минават, хората се увеличават, а пътят е безкрайна поредица от серпентини, които ни качват в небето и съответно ни свалят до дъното на поредната долина. Някои от пътниците повръщат, други слушат чалга от телефоните си, а кондукторът се опитва да вкара някакъв ред и потупва два пъти по ламарината, за да сигнализира на шофьора, че може да продължи. В крайна сметка след осем часа и две "леки" засядания в калта решаваме, че вече сме достатъчно близо, за да се възползваме от собствените си сили и напускаме комфорта на автобуса. След час и половина сме в Шивалая - селце, разположено на класическия Еверест трек. Нощуваме тук и сме готови за шестдневния преход до Намче. Оттук насетне е ходене, ходене през проходи и долини като всеки ден включва не по-малко от 1000 метра нагоре и надолу. Особено впечатляващ е преходът от Кинджа до Джунбеси - 1600 метра нагоре и 1000 надолу. Но той се оказва и един от най-запомнящите се. След прохода Ламджур Ла (3530) навлизаме в живописна долина, покрита с иглолистни гори и пасища. В дъното ѝ е разположено Джунбеси, а хоризонтът се закрива от шестхилядния Нумбур. Минавайки през това място, имам чувството, че се намирам у дома си.

Следващият ден носи ново очакване - първата гледка към Еверест. Пътеката траверсира склона и след около час излизаме на малък превал. Пред нас се открива поредица от назъбени, заледени върхове. Усещам как усмивката се появява на лицето ми. Няма начин да сбъркам - най-малкият, последния вляво, е Еверест. Там е! Отпускам се и се наслаждавам на това, което виждам пред себе си.

 

И отново надолу, и отново нагоре. След два дни пресичаме Дуд Коси (Млечната река), която отводнява южните склонове на Чо Ою, Еверест и Лотце или казано по-общо - Кхумбу - земята на шерпите и вечно замръзналите гиганти. Пътеката се изкачва високо над левия бряг на реката, а гледките към внушителния каньон на Дуд Коси са впечатляващи. Още два дни посрещаме и изпращаме слънцето, преди да изкачим последния баир, водещ към Намче. Столицата на шерпите е разположена на 3400 м.н.в., високо над водослива на двете реки, оформящи Млечната река. Намче е своеобразен "вход към високата земя" - земята на ледниците, непристъпните стени и "космическите" върхове. Правя кратка разходка по залез, а пред мен са Тамсерку (6608), Кантега (6685), Ама Даблам (6856), Лотце (8516), Еверест (8848), Нупце (7861), Чоладзе (6335), Конгде (6186) и още куп непознати за мен зъбери. Сенките на отминаващия ден постепенно се простират върху огряните в златно южни стени на големите върхове. Неусетно всичко е потънало в мрак, а по странна прищявка на природата снежните върхове започват да "светят", а фонът зад тях избледнява в нереална смесица от виолетово, червено и розово... Това се оказва и типичната хималайска гледка, която ще ни съпътства в следващи дни.

След почивка в Намче поемаме на север по долината на Дуд Коси в посока езерата Гокио. Радваме се на прекрасни картини под синьо небе, в което от време на време плават ефирни облаци. Планината е добра с нас - през деня е слънчево и топло, а през нощта звезди и студ. За два дни достигаме (селището) Гокио, разположено на около 4800 м н.в. до брега на третото езеро - Дуд Покари. Пристигаме тъкмо навреме, за да направим и кратка почивка и излизане към височината Гокио Ри (5360 м.). Изкачваме връхчето в късния следобед. Набирайки височина, пред нас се откриват все повече и повече хоризонти - на север е могъщият масив на Чо Ою, който се свързва с Чакунг (7029 м.), встрани от тях са островърхите Чоло (6098) и Кангчунг (6063), над тях се издига пирамидата на Еверест, заобиколена от Лотце и Нупце, а на югоизток погледът се рее по безумните склонове и ръбове на Аракам Це и Чоладзе... И отново познатата картина - слънцето пада ниско на югозапад и планините пред нас от синкаво бели постепенно се обагрят в жълто и червено, докато последният лъч угасне върху жълто-сивите плочи на Еверест. После се настанява неземното виолетово и първите звезди започват да примигват някъде над Макалу. Така всъщност изпратихме поредната година от нашето битие...

Следващия ден е отдаден на айляк - правим "лека" целодневна разходка нагоре по долината на ледника Нгозумба с цел петото и шесто езера Гокио (Нгозумба Шо и Гиазумба Шо). Времето тече бавно, слънцето препича, а погледите ни се реят по ледници, стени и шеметни ръбове. Мащабите тук са немислими, но е странно как човешкото око привиква със заобикалящата среда - изглежда сякаш просто трябва да тръгнеш и ще стигнеш там, където погледът те е насочил. Това, разбира се, е лъжовно. Следобедът прекарваме в тишина, която се нарушава единствено от бълбукащия звук и пукането на леда, който идва от замръзналите езера. Местните хора вярват, че в езерата живеят богове, които не бива да бъдат смущавани...

 

 

Продължаваме на изток. Целта ни за този ден е да прехвърлим прохода Чо Ла (5330 м) и да достигнем селището Джонгла. Има известно напрежение, породено от предстоящото преминаване и по-точно от пресичането на ледника, разположен източно от прохода. От Намче насам срещаме различни хора, които изказват различни мнения относно ледника - някои са се отказали, други казват, че е лесно, но всички ни съветват да ползваме котки. Ние по стечение на обстоятелствата имаме един чифт котки (бабешки) и се надяваме, че това ще е достатъчно. Пресичаме ледника Нгозумба и за около два часа излизаме на един превал над село Драгнаг. Гледката от този превал към Чо Ла е впечатляваща - отвесни зъбери и сипеи и една трудно различима пролука между тях. Преминаваме през нестабилни камъни и с бавно изкачване без много ясна пътека в крайна сметка излизаме на тясната седловина, на която се веят молитвени флагове - пред нас е синкаво-бялото пространство на ледника. Единият нахлузва котките, а другият по стар шерпски обичай намотава въженца около обувките и много бавничко и внимателно опипваме хлъзгавата повърхност под нас. Добре е, че предния ден някой е копнал тук-там стъпки с ледокоп и това ни дава идея за посоката на пресичане. Ледникът има лек наклон на изток, който постепенно се увеличава и през главата на човек спокойно могат да минат интересни мисли за това докъде би отвело едно подхлъзване... Пресичаме ледника и правим почивка на една скална площадка, изпращайки за пореден път слънчевите лъчи - този път по западните склонове на Ама Даблам.

Вече сме в долината Кхумбу и движим по последната отсечка преди Горак Шеп. Пред нас са Пумори и масивите на Нупце и Западно рамо. Правим задължителното изкачване до Кала Патар (5550). Оттук имаме "близък" поглед към най-високото, което отново пожълтява и почервенява, докато изтлее в космически нюанси.

 

Следващия ден отново е айляк - правим разходка по ледника до т.нар. Базов лагер на Еверест и основата на айсфола (ледника, който се спуска от Западния циркус на Еверест). Склоновете се затварят и имам странното усещане, че съм попаднал в огромен капан - всичко наоколо е лед, безразборно разхвърляни каменни грамади и сипеи, и отвесни склонове. Човек няма какво да прави на това място - или трябва да продължи нагоре и да се "измъкне", или просто трябва да се върне назад - там където му е мястото... На връщане, за да не съм "капо", виждам един леден корниз, който се откъсва от склоновете на Нупце, повлича със себе си малкото останал сняг и се разбива в снежна пушилка няколко хиляди метра по-долу.

След Горак Шеп продължаваме към долината на Чукунг. Следваме пътечка с лек наклон, която ни отвежда до Дингбоче. Този ден времето е леко влошено, т.е. има малко повече облаци от обикновено и насрещен вятър, който ме принуждава да си сложа втора шапка. Въпреки това е изключително красиво - имаме гледки към три долини, а облачната пелена добавя динамика и перспектива в панорамата. Спираме за почивка до една ступа над Дингбоче и оставаме приятно очаровани от простора, който се открива към долината на Чукунг, в дъното на която се издига фамозната южна стена на Лотце. Не знам защо предварително си бях създал усещането, че тази долина е някак си запушена и усойна и след като се оказва, че не е така, се чувствам някак приятно изненадан и ми става леко. Вечерта излизаме за поредния залез, който този път обагря в червено 3000 метровата южна стена на Лотце, която до 1990 година остава един от "най-сериозните Хималайски проблеми".

Следващия ден е посветен на изкачването ни до връхчетата на Чукунг. Желанието е за Чукунг Це (5833), но времето и възможностите ни стигат до Чукунг Ри (5550). Прекарваме известно време на върха в напразни опити да осмислим мащаба на това, което виждаме пред себе си, а именно масива на Нупце и Лотце. По стената на Нупце (висока около 2500 метра) много ясно личат следите от гигантското нагъване, което е довело до издигането на Хималаите - огромна ядка от метаморфозирали седименти се е "загнездила" сред преобладаващите гнайси. Разбира се, гледката и в останалите посоки не е за пренебрегване - на изток зад Айланд пийк наднича Макалу, малко по-южно е проходът Амфу Лапча, който така и не успяхме да достигнем, а право на юг е удивителната северна стена на Ама Даблам. Спускаме се без пътека към ледника Лотце Нуп и се прибираме в Чукунг.

Това е и последното ни излизане към високата планина.

Следва само "надолу" - Намче, Лукла и т.н. Вятърът духа насреща ни и планината за първи път ни подсказва на какво е способна. Едновременно с това имам странното усещане, че всъщност не ни пуска. Не можем просто така да си тръгнем...

Така беше - слънчево, студено, прашно, красиво, самотно, впечатляващо, стряскащо, златно и каквото там му хрумне на човек, но за мен не беше разочароващо. Аз си тръгнах от това място с усещане за насищане, за една мечта, която е истина.

И последната вечер, опитвайки се да заспя, прехвърлих наум моментите от нашето "докосване" и се оказа, че си спомням съвсем ясно и живо всеки един от тези (не 20) шейсет дни, които изживяхме при Голямата планина. Значи съм живял.

До скоро Хималая!

 

 

www.bikearea.org/