Get Adobe Flash player

КОМЕНТАРИ

Значи, планувах го това пътуване с велосипед по северна Гърция за есента на 2006г, обаче някакси не остана време.Сега обаче, около 1 май се събраха четири почивни дни и си казвам - това е моментът.Първо се бях запалил от една покана във www.mtb-bg.com за състезание по планинско колоездене в Тасос на 29 април 2007г. Аз не съм планински колоездач по очевидни причини - тегло(115 кг) и възраст (41год.). Трудно ще ме издържи колело да му подскачам отгоре по камънаците, а заради възрастта всяко счупване ще ме извади от строя за дълго време. Но иначе маунтин байкингът ми харесва и реших да отида да погледам, като се бях заблудил, че състезанието е няколко дни. Чудих се дали да се запиша за автобуса, който организаторите бяха осигурили до Тасос от София, ама реших да си ходя на самоход - някой (жена ми например;-) да ме откара до границата при Гоце Делчев с кола, оттам да се спусна надолу до острова, да го обиколя, а после да се върна през Серес или Солун или направо на Промахонас/Кулата и оттам да си хвана влак до Благоевград.

Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите

Тука май е момента да се представя – Стоян Христов от Благоевград, женен, неосъждан, велосипедист. 
Колкото повече гледах картата, толкова повече маршрутът за връщане ми се струваше неизпълним. Гърция е баиреста страна и 140 - 160 км за ден за непрофесионален спортист ми се виждаха съмнителни за изпълнение. И реших кардинално - отивам с колата до Г.Делчев, оставям я, надолу с колело, а на връщане пак до Г.Делчев и се прибирам с колата. Чисто и просто - като къпан полицай. Едни пичове от Пловдив го бяха правили тоя маршрут, но с автомобил до острова и там са обикаляли с велосипеди - останали много доволни. 
И така, решено.... Колело имам - Спринт Аполон с 28 цолови колела, хубав багажник, калници, фар, задна светлина и даже динамо за съвсем аграрен вид. Още като го купих през юни 2006г, реших да оправя посоката на фара, хванах го и той ми се разпадна в ръцете - зверски китайски боклук. Както и да е, залепих го някак си, купих си халогенен фар на Сигма, задна мигалка, после си купих светодиоден фар с 5 диода, после още един фар - пак с крушка - и сега на 2 колела имам общо 4 фара (да си ги чукам в главата - друго какво да ги правя толкова?).За пътуването сложих светодиодния фар - щото много дълго му карат батериите, ама не се наложи да го ползвам. 
Раница... имам една около 35 литра, маркова, китайска - Синбао или нещо подобно, от тия по 8 лева на Илиенци, няколко години я ползвам, но тъй като е малка, реших да си взема велосипедна ( дисаги). Този продукт нито го бяха виждали, нито го бяха чували в благоевградските магазини, та се наложи да се поразровя в интернет и от фирма,,Ташев", производителят, си поръчах единствените велосипедни дисаги в рамките на България - 40л - малко малки, ама това е... Хората от,,Ташев " ми я пуснаха по куриер - около 40 лева с доставката и два обтегача за допълнителен багаж. 
Каска... Не бях ползвал каска, не мислех, че е нужна, защото за 5 години активно колоездене по асфалт и черни пътища нито веднъж не съм дрънкал тиквата. А и ако те засили някой гъзар с Голфо на шосето, или с камионо, каската едва ли ще помогне особено - просто Господ да пази от малоумни шофьори. В Благоевград няколко колеги слагат каски да си карат до Бачиново по алеята, най-много до Бистрица на 10 км от града, и са ми смешни с шарените дрешки и шарените черупки на главата. Е, има и няколко сериозни велосипедисти. Но пък не знаех дали в Гърция не е задължително ползването на шлем и затова реших да си купя. И така, отивам при Боби на пазара, от него си купих първото колело - Робифир, скъпо и тъпо - пълно дърво. За две години освен рамката нямаше нещо да не му се счупи. После от него пак си купих и второто колело - Драг Хакер - евтино, железно и много здраво - много съм доволен, за три години яко каране - почти без проблеми. Та отивам при Боби и:,, - Дай нещо, каска !", а той :,,- Имам две, ама едната е малка. Големата е 25 лева, ама като за тебе 20...." Флексибилен адаптивен мърчандайзинг му се вика на това на езика на костюмираните мърчандайзери, а на английски - алъш-веришмънт с елементи на далаверинг.... абе пробутване на залежало... По двете каски имаше 1 пръст прах и ако се бях попазарил сигурно още дискаунт щях да спусна. Но аз не се пазарих, а реших да видя и на други места. 
Оттам при Ицо, дето е представител на Драг за Благоевград. Всеки, който е контактувал с Ицо знае, че след като му влезеш в магазина, той започва да говори като многоцевна зенитна картечница и също като зенитната артилерия ефективността от стрелбата е близка до нула. Проблемът е, че Ицо продава колела, ама едва ли е минал повече от 5 километра с колело и елементарни положения не знае. Но пък ходи на семинари, дето им организират там от,,Драг" и наизустява продуктови линии на Шимано, технически термини и т.н. Освен това и в Благоевград има гъзари, дето дават луди пари за колела, за които после с изненада установяват, че макар и скъпо, колелото не иска да върви, ако не му въртиш педалите и ги използват да ги бутат по главната улица (нагоре) и да се спускат пак по нея (надолу) и най-вече да ги подпират пред кафенето в събота или неделя. Та Ицо с пледоариите е мехлем за такива коллоездачи, като ги убеждава какви са пичове, като си купуват скъпи работи, ама за карачите... не преде. Ицо ми е комшия и ми е малко обиден. Миналата година след дълго чудене исках да си купя Драг Маратон, от скъпите, ама той 3 месеца не се накани да го достави и аз си купих Спринт-а. А след 2 дни минавам през него, а той вече заредил и... не му стана много приятно. С поставянето на въпроса за каска като за мен, за главурест човек, Ицо ми сваля същата черупка като при Боби, ама с емблема на Драг и ме убеждава, че 45 лева са си нищо пари за това творение на китайската техническа мисъл (същата я беше продал на колегата Сашо за 35лева). Като му казвам, че няма да дам толкоз пари за полистирол и стиропор, той включва на автоматичен преграден огън, какъв човек съм аз, кое му е скъпото, сваля ми друга каска - за 80 лева, обяснява ми как се формова стиропора под налягане (вече има половин метър гилзи по пода) и накрая ми предлага фулфейс шлем за даунхил като най-подходящ и като добавка протектори за гръб.Успявам и аз да пусна един откос, като му казвам, че ще е малко топло да въртя в Гърция с фулфейс шлем, ама той зареди нова лента - и огън... аз му казвам, че тия същите без емблемата са по 10 лева на Илиенци, ама... Все пак купих едни накладки, изнесох се на прибежки и припълзявания и оттам в Метро. Същите тояги, но по 26 кинта с ДДС. Почудих се и... обратно при Боби на пазара, шака-рака - и вече съм с каска. Сега ми остана само да си намеря компания, не ми се въртеше сам, а и да си делнем разходите и да има с кой да си пия узото. Пуснах обява във форума на мътъбъто, ама никой не клъвна. Казах на колеги по трасето, дето караме, ама всеки гледа настрани. Само Сашко от Квартало у Перник прегърна идеята с ентусиазъм – пич. Сашко е завършил право (почти), ама не му се връща в Перник и работи в една рекламна агенция в Благоевград. Сашко е велосипедист, анархо-комунист, антиглобалист, антиавтомобилист и компютрист. Участвал е в митингите против НАТО дето ги организираха комунягите 1999 и е викал,, НАТО - фашисти, световни терористи !", а връх в революционната му кариера е открадването на знамето на Европейския съюз от пилона пред Югозападния Университет и последващото му ритуално изгаряне. Сашко е участвал в преброяване на бухалите или нещо подобно в Странджа. Сашко е бил на работа в Америка като дух в един Дисниленд и съответно в индустията по кенефинг и дишуошинг. Сашко е работил в Гърция по събирането на урожая от праскови във Верийски дистрикт. Сашко е правил запитване как може да стигне до Куба, за да живее в комунистическо общество. Сашко ще праща запитване до ЦК на Китайската Комунистическа Партия дали може да основе истинска Комунистическа Партия в България под тяхната егида (Северна Корея нещо не го кефи, не знам защо). Сериозно. Иначе е много добро момче. Висок е към 195см, светло рус, със сини очи и заради него ни взимаха за германци по Гърция. Мечтата на Сашко е да свърши по-бързо петрола, та да спрат автомобилите, защото го дразнят. 
Всичко се окомплектова и на сутринта в събота 28 април в 6 часа чакам с колата пред Сашковата квартира. Той слезе като истински българин с 15 минути закъснение, бодър, свеж и сияещ от щастие, в предчувствие на увлекателното пътешествие (много литературно изречение ;-))). Натоварих му колелото и багажа на колата (пикап Форд Куриер) и от дупка на дупка стигнахме граничния пропусквателен пункт,,Илинден" под Гоце Делчев. 
Малко преди 9 часа завързахме багажите за багажниците и се заредихме на малката опашка от коли на границата. Аз преди това попитах една учтива гранична полицайка дали има платен паркинг в зоната на пропусквателния пункт, та да си оставя колата там. Тя ми отговори, че е забранено да се оставят в зоната коли, но не е проблем да я оставя на 20 метра преди нея до пътя, нямало страшно от кражби, защото постоянно е осветено, а и са полицаи все пак. 
Ние докато оправяхме багажа, дойде един таксиметраджия да си направим моабет, че му беше скучно и той ни потвърди, че няма страшно за колата (ама на мен ми беше притеснено през цялото време - стара, евтина кола, ама си е моя и си върша работата с нея). Въобще в Гоце Делчевски регион хората са редко добри, разбрани и услужливи (за разлика от чукундурите 50 километра северно от там). Аз по работа в продължение на 8 години веднъж седмично ходех в тая посока и никога с никого не съм си казал една дума напреко - нямало е защо. А по на север 50 километра за 10 минути може да ти се прииска 20 човека да напсуваш.Ама аз сигурно така говоря, щото жена ми е от Разлог ;-). Та редим се на опашката и ми е кеф да гледам персонала - чисти, опрятни, учтиви. Преди десет години по границите работеха прости, мърляви, нагли, мързеливи пашмаци, много често пияни и, разбира се, грубияни. Явно в тая посока нещата се оправят. За 5 минути ни погледнаха личните карти и ни пуснаха да пасем в чужбина. Веднага след ГКПП-то има як върляк и след него е прословутия тунел, дето гърците го искаха да минавали мечките отгоре, да не се стряскат от шосето. Е, сега тунел има, ама от гръцката страна върху него са направили казарма, така че - какви мечки, какви 5 лева? Всичко беше, за да се мотаят нещата, да не им ходят бедните българи по европейската земя. Още по-бързо минаваме гръцкия пункт и ето ни в Елада. Аз бях ходил 2 пъти за по няколко дни до Паралия - Катерини и до Метеора, така че не ми беше за сефте, но все пак ми беше интересно - друга държава все пак. Първо - пътят: поне с 2 метра по-широк от българския, с много хубави ограничителни ленти от боя по краищата, които оставят поне по един метър асфалт отстрани, за мотопеди, велосипеди, трактори... (каруци не видях). И по-нататък се убедих, че гърците, въпреки че се славят като едни от най-калпавите шофьори в Европа, са с пъти по-толерантни и съобразителни от българите. За аграрния манталитет на средностатистическия български шофьор най-добро описание е дал RAM-FR във форума на мтб-бг в,, Първа официална лекция по Гъзаризъм в България ". По-добър анализ не би могъл да направи нито министърът на транспорта, нито шефът на Пътна полиция. Евала на това момче! 
На връщане малко ни валя дъжд. След него по пътя имаше доста вода и колите вдигат облаци от пръски. Гърците ни заобикаляха в другото платно, за да не ни намокрят, а нашите баровци си минаваха плътно до нас. Не че го правеха нарочно - просто толко си ни е багажа от съобразителност.Това е положението. 
Пускаме се по много приятен наклон към Като Неврокопи, около 12 километра, и с лекота държим около 20-25км/ч.Задминават ни само български коли. Минахме градчето и на изхода видях един сервиз за гуми и реших да донапомпам малко, щото от раниците задната изглеждаше мека. Направих непремислен обратен завой и един грък, който се беше засилил, заквича със спирачките, за да не ме отнесе. Изсвири на псувня и отнесох едно,,маляка", после отшумя. Това беше пръв и единствен път, когато имаше екшън. Отидох в сервиза и викам,,Ехи аеро?". Гръкът ми вика,, Аера? " и сочи небето и се смее. Както и да е, напомпаха ми гумата, пари не иска, цигара не иск, бонбонка (носех си ментолови) не иска... поблагодарих им и пак на педалите. След Като Неврокопи има една голяма планина и оттам към Драма изкачването е около 6 километра. Взехме го за по-малко от час, ама на връщане изкачването е близо 20 километра и най-върлите са последните 7 - взе ни се здравето. Та възкачихме се на планината и оттам надолу - песен. Спускахме се около 40 минути и здраво измръзнахме. 
Тука е момента да вметна нещо за Гърция. Гърция (или Елада, както си я наричат те), е страна в южната част на Балканския полуостров. Населението е над 11 милиона души, което я прави най-многолюдната на Балканите след Турция. Парламентарна република със силна шуробаджанащина в политическите среди и свързаната с това корупция, готованство, силен държавен сектор и нисък жизнен стандарт. Преди да се присъединят източно европейските бивши социалистически страни, Гърция беше на опашката по стандарт в Европейския съюз заедно с Португалия. Сега нашата родина, България, взе тази палма на първенството по сиромашия и, както казва Р.Овч. -,,….вие не разбрахте ли, че ще си останете бедни“- край на цитата. Гърция е страна със субтропичен, средиземноморски климат. Островите в Егейско море са гръцки, а бреговата ивица е силно разчленена. Гърция също така е страна, в която 98% от населението изповядва източноправославното (ортодоксално) християнство. Благодарение на древната си и богата история, за която всеки е учил в училище, гърците се смятат за народ, който е дал на света доста основополагащи неща на цивилизацията. Освен основоположници на цивилизацията, гърците са доста шумни в общуването помежду си, доста дебели (най-затлъстялата нация в Европейския съюз), най-пушещи, но и с много голяма средна продължителност на живота. Последното го отдават на: употребата на зехтин; употребата на риба и морски продукти; употребата на вино; всекидневното следобедно спане (сиеста) и на н’ам кво си още, но е факт – навсякъде се виждат държеливи дядовци, които опъват цигараки с цигарета и хич не им пука. 
Благодарение на разни сполуки за България през 90-те години доста българи и българки намериха препитание в Гърция. В почти всеки гръцки ресторант или готвачът, или поне един сервитьор е българин. Мъжете работят предимно строителство, а жените като домашни прислужници или гледачки на възрастни хора. Като споменеш пред нашите гастарбайтери за Гърия или гърци, нашите почват да псуват и да се жалят какъв тормоз им налагат гърците. Аз съм бил само като турист и нищо лошо не мога да кажа, с мен са били винаги отзивчиви и любезни. 
Та спускаме се ние и мръзнем. По пътя е едно селце - Гранитис, с приятен хотел в него и преди него. Тъкмо се чудех на кой му е притрябвало да почива тук и след около 5 километра видях разклон за ски-курорт - Волакас, в планината Фалакро (по нашему - Боздаг, и по турскому – също). Тая планина е доста висока - 2111 метра и явно през зимата си пада сняг и хората си се пързалят. А иначе, гледана от Драмското поле, където бяхме след около час, малко преди 12, планината изглежда застрашителна и малко потискаща с острите си зъбери и рехавата растителност по нея. Когато стигнахме Просотсани (Просечен на български, много от гръцките наименования са направо непроизносими), здраво стъпихме в Драмското поле - широко и плодородно, навсякъде пръскачки поливаха нивите - направо текезесарска идилия. Сигурно така изглежда Текезесарския рай за дърт комуняга -колективизатор от 50-те години, с внуци в Америка. Наближаваме Драма. 
Драма е град в Егейска Македония, Гърция, с население 42 500 жители, административен център на Дем Драма (явно Драмска околия ). Още 5 километра преди града започва промишлена зона, а 10 след него още се виждат разни предприятия. Тая област, както и цяла Северна Гърция, без Епир, в периода 1940-1944 е била харизана на България от добрия чичо Хитлер, да си я ползваме както намерим за добре. И българският родолюбив чиновник такова мародерство му хвърлил на местното население, каквото само български родолюбив граблив чиновник може да хвърли на подопечно население, пък било то и българско. Популярен е израза от Битолско след една година българска власт -,,Некеме ви свободата, върнете ни килимите" (,, Вратете ни теписите" - на местния диалект). 
Това, което ще напиша, няма да се хареса на патриотите от племето на чукундурите, но съм го прочел в историческо изследване на Димитър Йончев - депутат от БСП, военен историк и запасен офицер от Българската Народна Армия. Трудът го има в интернет, той е изследване на политиката на военно-административно управление на присъединените територии през Втората световна война. Става въпрос за Драмското въстание. През 1941г се надига въстание срещу българските власти, при което са убити българи. Отговорът на нашата армия е унищожителен, с участието на авиация и артилерия са бомбардирани селата Просечен, Османица, Фотоливос, Нурсатлий. Избити са по български данни между 2 и 3 хиляди души, предимно цивилно население. Около 500 от тях са жители на Драма, събрани в двора на казармата и избити през нощта и след това набързо заровени в двора на българския институт по тютюна. След това директорът на Института Любомир Димитров пише оплакване, че е невъзможно да се работи и живее там заради миризмата на,,леш". Гърците докарват жертвите до 50 000, но колко са в действителност? Добре, че е било отдавна и е (надявам се ) вече забравено. 
Както и да е, влизаме в Драма в някаква зверска еднокилометрова колона. Такова задръстване само на бул,,Цар Борис " и Околовръстното може да има около 8 сутринта. Вече само половината от колите са български, доста елини са тръгнали нанякъде. На влизане ми прави впечатление хубавия квартал с къщи с дворове и много цветя. Караме, караме, а по нищо не личи да наближаваме някакъв център. Спираме на едно място да питаме един чичо къде е центъра, а той на чист петрички диалект ми обяснява, че,,нЕ го знае дек е тоя център, ами групата кат слизнала ут рейсо и он се върнал да гляа неккви мотопедки". Не стана. Отиваме на една бензиностанция и питаме друг чичо, дето слиза от гръцка кола,,По ане о кентрос? "Къде е центъра ? (Добре че Сашко поназнайва малко!). Чичото с чудесна дикция ни запляска на гръцки нещо, но добре че посочи с ръка, та се пуснахме натам. Близо се оказа. В самия център тече една кристално чиста река Агнитис (Драматица по нашему). Стоим със Сашо и се чудим защо е чак толко чиста и прозрачна тая река. И Благоевградска Бистрица идва от планината, ама не е чак толко бистра, а и по дъното на Агнитис (Драматица) нямаше никакви водорасли, само бял пясък. Сашко предположи, че сигурно понеже по тия планини има само камънак и няма от какво да се изцапа водата. Аз се съгласих поради липса на друга версия.Чак след връщането ни разбрах, че тая река там извира. Образува се красиво езеро като нашата Клептуза във Велинград и по него плуват патици и лебеди. 
Заорахме на главната улица - Ужассс!!! Навалица, тарапана, гмеж, коли, джангър - ужассс!!! На всичко отгоре нещо като панаир имаше и една до една наредили изложбени сергии с разни поливни техники, рала, прочие селскостопански инвентар. Телевизии взимат интервюта, деца надигат, майки викат.. Едно срещу друго - две гъзарски кафенета, пълни догоре с гъзарски народ - всички жени с грим като за опера, всички мъже с гел и гривни, повечето със сака, всички с тъмни очила две трети (и мъже и жени) говорят колкото им глас държи по мобилни телефони, другите си надигат помежду си, а и от двете кафенета дъни техно музика като на Метрополис купон... А бе ужас ти казвам!!! А ние не можем да минем от навалица по тротоара, а по улицата хич - движение като в Бомбай. Затова не ми се вярваше, че е град като Сандански или Карнобат да кажем... Както и да е, мушнахме се в един парк и мушнахме по един сандвич. Сашко ме хвърли в оркестъра като извади една пластмасова купа с капак, махна капака и кво да видя - в купата има сирене на бучки, шпеков салам, нарязан на колелца и всичко това засипано с печени фъстъци догоре. На културното ми учудване от микса Сашко отговори, че така е най-добре, защо да ги разделя там в разни найлонови кесета. Ама нали ще овлажнеят фъстъците от сиренето и салама? - А... да, ама... нищо. Подкрепихме душите, отдъхнахме малко и решихме, че Драма няма какво да ни впечатли повече. Нащраках няколко снимки на центъра и тръгнахме да търсим изход (екзодос на гръцки). 
Като казах снимки и се сещам, че Сашо има много хубав апарат, Коника мисля че беше, донесъл си го от Америка за 600$. Той много си го обича, разбира му всичките функции, динове, исо, микросекунди и за да снима най-елементарното нещо го бъзика по 10 минути, щото на автоматично му е под нивото. Та го питам: - Сашо, къде ти е апарата? - Ами аз не го взех. - Ама забрави ли го? - А, не, защо само да ми заема място? Е, тва е... И снимките са от мойта сапунерка, без никаква оптика за приближение. 
Гмурнахме се в задръстването, първо нагоре, после един полицай ни упъти надолу и тръгнахме да излизаме от града. Излизаме, излизаме... няма излизане тоя 45 хиляден град. Друг да ми го беше разправял, нямаше да повярвам. Чак след 4 километра вече се усети, че не е улица, а шосе - широко, с ленти отстрани. Но през цялото време в града никой не ни свирна или нещо такова, а ние си пречехме - много голяма гмеж беше. Но там и нашите се държат културно. 
На излизане от града се сещам, че аз всичко взех, ама веригата за заключване на колелото не взех... даже нямах спомен дали не съм я загубил някъде, ама никакъв спомен, а беше хубава, дебела, със здрава заключалка. Ах, да се онодя в главата, а уж си записвах какво да взема, да не забравя нещо. Сега как ще го оставя през нощта това колело, няма да си го влача в стаята в хотела, я! И хоп - един супермаркет за детски стоки до пътя, отпред наредили 100 колела от сорта на Робифир. Викам си - разгеле, не може да няма нещо за връзване. А часа е един и половина, магазинът е на края на едно нанагорнище, слънцето пече и аз съм вир вода с елементи на засмърдяване. Спирам, подпирам колелото и влизам. Вътре няколко майки и бременни си купуват колички и други такива, а аз се мотая и гледам за велосипедни аксесоари. Продавачките като ме видяха и бегом в другия край на магазина. Помотах се, ама видях аксесоарите, те били до вратата. Два вида вериги, и двата фалшиво изглеждащи, ама по 2 евро. Почудих се кое дърво да гризна и се престраших - фалшиви, фалшиви, ама я хич! Повиках едната продавачка – младо, много дебело момиче и с ръчно-пръстовата система й обясних какво искам. Тя ми даде веригата и - он дъ роуд аген. 
Драпаме, драпаме, а покрай пътя автокъщи, сервизи, мебелни магазини, чак след 10 километра се усетихме, че сме в друго градче - Агиос Атанасиос (Свети Атанас). И там видях това, за което в много безсънни нощи и в безброй сиви делници си мечтаех, а именно - гръцка сладкарница. Гръцката сладкарница е тема, достойна за перото на изкуствоведи, културолози, етнолози и стоматолози. Ходил съм в Австрия, Германия, Франция, Испания и Турция (социалистическите не ги броя), но такива вкуснотии като гръцките пастички и тортички не съм ял никъде другаде - просто е неописуема красота и прелест. Може да са измислили демокрацията, математиката, философията, олимпийското дело (Наздраве, Бате!), даже българската азбука, но всички постижения на елинистическия гений бледнеят пред майсторството на гръцкия сладкар - човек майстор-новатор в занаята, хуманист, подсигуряващ душевен хранителен комфорт на изтерзаното от стрес и напрежение човечество. Демокрация – САЩ (така разправят), философия – Франция, май (те освен да се правят на умни, кво друго?), техника - Германия, Япония, Китай даже..., но сладкарството е онзи уникум, който издига гръцката нация до космическите висини на Мирозданието и прави жените в Гърция така закръглени отзад. Викам Сашо и му седамеееее… Влизам вътре както будист влиза при златния Буда в Бангкок, както комунист влиза в мавзолея на Ленин или на Хо Ши Мин... с благоговение, страхопочитание и смирение пред творческия идеал. А вътре – ех…. ах....ох! Няколко хладилни витрини, пълни с райски сладости, тортички, торти, пастички, брюлета, кремчета, еклерчета (по-са хубави от немските), петифурчета, бискуфитки....ех! А ся де! Какво да си взема? Аз знам, че няма да се мина, каквото и да ям, ама те всичките хубави. Момичето зад щанда гледа как точа лиги и ми се усмихва мило. Аз се стягам и с твърда ръка посочвам две различни, за да си ги менкаме със Сашо. То повече и не може да се изядат... може, ама после колоездене чак на другия ден, а нас път ни чака. Та хапваме, без да бързаме, щото ни остават още 25 километра, а време много, пийваме водица, пак пийваме водица, уригваме се кОлтурно и доволни потегляме. Пътят - прав, равен, само в далечината една планина нещо приближава и ме притеснява. Аз бях гледал на картата и знам, че точно преди Кавала трябва да катерим як баир, ама тоя нещо е много як. Добре че не беше тая планина, минахме покрай нея. 
На едно място пътят стана много тесен, с нанагорнище и след един завой гледаме някакви разкопки на голяма площ. Спряхме да снимам, едно семейство чакаше да пресече и се разговорихме. Българи, обясниха ни, че това е някакъв град от времето на Филип Македонски, после римляните са го разширили и достроили. Чуваме някакъв шум като от изтребители от Втората световна, гледам цяло стадо мотористи, сигурно поне 25 парчета, снимах ги, оказаха се българи. 
Продължаваме и вече се вижда планината, която трябва да катерим... Хм, високо, да му се не види. Нас с баир не можеш да ни уплашиш, ама на жегата не е много приятно, 27 градуса беше, видях на един магазин покрай пътя. И така катерим, катерим, ама трудно. Много е стръмно, ние сме минали вече почти 90 километра с натоварени велосипеди, и малко са ни паднали батериите, а и газами боляют. Но за около половин час ги взимаме тия 3-4 километра. Отгоре на баира вече е гледката. Тъй като аз не съм писател и ми е бедна клавиатурата за описание на такава гледка, ще си позволя да вмъкна най-великото пейзажно описание в българската литература - това на Димитър Димов, моя любим писател. 
,,Вълна от прохладен въздух и дъх на море им подсказаха приближаването на Кавала. Серпантината на шосето почна да се катери по хълмове, проядени от пороища или обрасли с храсти и ниска гора – посърнала зеленина сред урви и кафяво-червени сипеи върху фон на горещо, пепелно-синьо небе. Колата стигна билото и последните скали, които скриваха гледката. 
И тогава изведнъж се показа морето – огромен, тих и син простор, бездна от вода и небе, съединени зад високия силует на Тасос, окъпан също в прозрачна синина. Надясно се губеха едва доловимите очертания на Атон, а наляво – блатните равнини на Саръшабан, мочурите на Места, потънали в омара, и тъмните петна от зеленината на Керамоти. В средата, в подножието на хълма, се рзстилаше Кавала – гигантски амфитеатър от бели, гъсто натрупани къщи, изпъкващи в ослепителен контраст с тъмната, мастилена синевина на морето. Кавала – с геометричните линии на вълнолома си, с древния римски акведукт, с назъбената венецианска крепост ; Кавала – с огромните си тютюневи складове, със стръмните си улици, с плажовете, с пристанището, кейовете и гемиите си; Кавала - …град без зеленина, град от бели камъни под огнено-синьо небе.” 
Край на цитата. Който може по-хубаво да го каже – да заповяда и да се кандидатира за някоя литературна награда. 
И така погледахме, поснимахме (се) и се спуснахме по якото нанадолнище. Със скоростта на другите МПС-та влетяхме по една много серпентинена улица, покрай магазини, магазини, магазини, един хотел 4 звезди със много софийски коли от по над 30 хил евро отпред и пак магазини. Стигнахме на равното и вече се виждаше морето. Минахме по крайбрежната улица – красота. Наредили едни палми, подстригани храстчета, рибарски лодки и корабчета, яхти. Също така чайки и мирис на риба – въобще морска идилия. 
Аз се оглеждам за хотел, ама въобще не се вижда. Много бях изненадан. Мислех, че като е на море, ще е като у нас – на всяка крачка квартири, хотели… А то – хич. Сашо ми беше заявил, че ще спи на плажа, ама аз исках като бял човек – хотел, душ, бях си взел дънки, риза, пуловер от Испания, подарък от добър приятел и вече се виждах след 1-2 часа как седя в някоя таверна, бозая узаки и бройкам хората по улиците. После риба, бира и всички аксесоари на туристическия бит по гръцко. Само без бузукита. Не ги понасям техните песни въобще. Ама хич. Като завият, та извиват Сенакляпсис, тантафигис… кардя муууууу, матхя мууууу, филе мууууу…” Определено не ги харесвам. А не им харесвам и рицината. Пил съм веднъж, и то от най-добрата уж, ама такъв зверски киселяк, чак не се пие. Те и самите гърци си я разреждат с кола или спрайт. 
Аз по принцип не харесвам вино. Преди повече от 10 години, даже 15, се мъчих да му свикна, да се правя на ентелегент, още повече в началото на 90-те хубавото вино беше много евтино. Но освен каберне и мерло, друго не понасям. А и сега откакто мутраците взеха винпромите и искат от химия бизнес да правят, то вече съвсем не се пие. Виж с бирените фабрики е друга ситуацията. Нали ги приватизираха големите бирени концерни и бирата ни е на световно ниво. Само с ММ май се пробваха нашите тикви, ама не успяха. Сега бирата си ни е на световно ниво и мене като рокаджия това ме устройва идеално. Има бира, имам корем голем, какво му трябва повече на човек? 
Както и да е… Хотели нема, и нема. Даже и табелка за хотели няма никъде. Брех, мааму стара !!! Сашко не взима отношение, на него все му е двеста, той ще си спи с пясък в ушите. Аз се сещам, че на картата в интернет на източния край на града имаше табелка със знака на къмпинг. Натам е и плажа за Сашко и се отправяме натам. Катерим още един як баир. Пътят е изнесен над морето, щото няма място. Аз в такъв град не бих могъл да живея. Мазето на комшията да му е над твоя покрив. А и половината улици са под формата на стълби. 
Караме още три километра, ама нищо… А и времето се свъси, опитва се да пръска. Спирам на една лавка, купувам минерална вода и питам продавача за хотели. Той ми вика,,Стон кентро.“ (В центъра). Ама нали оттам идваме? Решавам да се върна, а Сашо казва да спрем пред един супермаркет, който бяхме подминали, да си купи нещо за ядене, та аз да му пазя колелото отвън. Връщаме се, ама се изгубихме по пътя. Това после ни стана практика. Аз отивам пред магазина, чакам го, а него го няма. Звъня му по телефона:,, Къде си? “ А той:,,В магазина.”,, Е как си в магазина, като аз съм пред магазина? “,,Ти сигурно си пред друг магазин. Айде, приятна вечер.”,, Мерси“. 
Пред магазина се заговарям с един учтив човек, който на много приличен английски език ми обясни къде са хотелите. И аз отпраших пак по баира към центъра. 
То било лесно, ама кой да ми каже. Четири хотела са разположени през 100 метра на една улица, успоредна на тая, по която бяхме минали. Спирам пред първия, подпирам колелото, влизам и питам. Моментално ме отрязаха – комплитли фул. А, къде да търся? – Хъндред митърс ауей, хаз анодър хотел. Айде, в анодър хотел – ноу руумс. В трети хотел – онли уан суит, бът из експенсив. Тенкс а лот. Още преди да вляза в четвъртия (последен) хотел вече се виждах как спя на плажа. Не ме беше страх от измръзване, нищо че нямах спален чувал, ама хич не ми се връзваше с плановете за вечерта. Но има Господ… 
На рецепцията един господин ми каза, че, разбира се, стаи няма, да проверя по другите хотели. Аз му обясних, че оттам идвам и всичко е пълно. Той изрази съжаление, все пак можел да ми даде една стая, но първо да я видя. Ама какво да и гледам на тая стая, нали има легло, баня и тоалетна? Не, не, вижте я първо, защото изгледът не е хубав. Майната му на изгледа, давай ключа. Не, виж я първо. Е, хубаво. Взимам ключа, качвам се – и какво да видя? Стаята въобще няма прозорец. Тоест има, ама гледа в стена на 10см от прозореца. Добре че поне прозорчето на банята гледаше към някаква вентилационна шахта, та да влиза въздух. 
Ама каквото е, такова, аз вече бях навъртял 10 километра в града, общо 106 за деня и бях гроги. Слизам долу и се правя на интересен „Ама, дерз ноу вю ат ол”. „Йес, ай експлейнд ю ат дъ бигининг, айм хонест мен”. „Йес, ю ар, бът хау моч маст ай пей, фор дъ руум уит но уиндоу?” „Фор ю, спешъл прайз оф 30 юроуз”. Шейсе лева за тоя килер!!! А мебелировката беше сигурно още от българския комендант. Ама кво да правя? „О кей, ай агрий, уер кен ай рест май байсикъл?” „Уи хев а сейф плейс фор ит”. Хубаво. 
Отведе ме в един вътрешен двор, дето някога са го ползвали за ресторант, поиска ми паспорт или лична карта, дадох му. Свалих раниците, качих се горе в килера и къпане, бръснене, половин час лежане – и съм като нов. Парфумче, гребенче, пуловера небрежно, по селски наметнат и се пускам по движението. Ходя с едната ръка в джоба, че съм си забравил колана и си държа дънките да не паднат. 
Почти е тъмно. Хора много, разхождат се, седят по пейките край морето, дечица щъкат и отвсякъде българска реч. 
Оглеждам се за кръчма. Има много и отвсякъде мирише харашо. Един подканвач или както му е там професията ме кани да отседна в тяхната таверна. Аз почвам да се правя на интересен, дали не им е много скъпа кръчмата, гъргорим си на ханглийски и аз се зачитам в едно голямо меню, отворено пред ресторанта. 
Не съм бил вече 3 години в Гърция и не съм в час с цените, ама горе-долу както ги помня. Два пъти по-скъпо от България и два пъти по-евтино от Испания, където бях през ноември. През това време чувам подканвача да си приказва на български. 
Обръщам се с усмивка и си хортуваме, сядам. За мое учудване дойде грък сервитьор да ме обслужи. Гръкът поиска цигара от българина, оня се оказа, че има още една, та аз го почерпих един Вайсрой. Човекът се трогна, обеща да ми донесе пълна чаша узо. 
В Гърция нали узото го дават на двеста грамови бутилки – ена бокали. Аз не исках двеста грама и си поисках чаша узо – ена потири. Той ми донесе чаша от двеста грама пълна догоре, та същата работа. Поръчах и салата домати, краставици, маслини, кромид, и зехтин – красота. После един галяо – това е някаква акула, много вкусна и преди я бях ял. Хапнах, пийнах и си зяпах движението. 
Таверната се напълни предимно с българи. Дойде главният шеф, собственик, може би – мъж на около 60 години и застана отпред, да кани хората вътре. С гърците на гръцки, на българите,, моля”, но без въобще да се усмихва и без фамилиарничене. По едно време доиде една група турци – трима мъже с една тинейджърка. 
С тях какъв мохабет му дръпна на турски, не е истина. А казват, че не се обичали. Хората си седнаха комфортно, почнаха да си шляфкат силно на турски, никой не ги погледна накриво. Българите в заведението се понапиха и една по една компаниите почнаха да се изнасят. 
След 10 започнаха да идват гърци. Семейно, предимно средна възраст и нагоре. След дълги поздравления с шефа се настаняваха и почнаха да набиват. 
По-ядяща нация от елините не съм виждал. Аз преди да отида в Гърция за първи път, се имах за голям ядач. Но като ги видях какво правят с храната тия хора, вече не смея да се изтъквам. Там едно бабе на 70 години може да изяде повече ядене от гладен бабаит у нас. Плюскат като за последно. Няма го като у нас първо ракийката със салатката, после вечерята. Всичко накуп се носи, пълни се масата, ако се пие, то е повече от символично, но на яденето му се вижда сметката тотално. Герои на хранителния фронт. Почнах да се оглеждам за сметката, а сервитьорът ми носи кадаиф за десерт – подарък от заведението. Хапнах го, вкусен много. После платих – около 15 евро и лека полека, покрай морето се прибрах в хотела. Заспах веднага, като къпано бебе. Това беше първия ден. Изминати 106 километра за около 6 часа и половина.
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите
Кликнете върху снимката, за да я уголемите

ДЕН ВТОРИ